В ДОМА НА МАМА

И В ДОМА НА МАМА – 10 години по късно

Серията фотографски портрети на майки със своите дъщери в интимният свят на техният дом бе провокирана от мои наблюдения, мисли и чувства за най-голямата любов, която най-много дава и в същото време най-много изисква. Това са портрети в среда, близка до семейна фотография. Портретът за мен е интимен акт между фотографа и модела, процес на взаимно откриване и доверие от двете страни.

При първата серия подходът ми бе провокиран от новият за мен фотоапарат „Хоризонт“ подарен ми от приятел и дълго търсейки идея, която да осъществя използвайки спецификата му. Новият много стар „Хоризонт“ има безброй технически недостатъци, но има някаква магия при снимане, това любопитно око, което се завърта и създава една панорамна картина на пространството и обектите, които са в него. Тази картина е много близка до първият поглед, който човек хвърля попадайки в нова среда. Както окото се плъзва и обхваща пространството пред себе си така тази машина любопитно оглежда пространството. Това до някъде допринесе за спокойствието при снимането, защото с техническата си специфичност работата с този апарат сякаш бе игра с една „машина за гледане”. Идеята ми да повдигна една завеса, да заснема един ежедневен миг и това, че съм в домовете на мои приятели ми даде тази свобода и възможност да направя почти репортажни портрети.

За новата серия ”В домът на мама …10 години по-късно” не извадих дори от шкафа „Хоризонта“, защото както е нова ситуацията, дигитализирано обществото не исках отново да създам аналогова картина, аналогична на предишната. Макар, че за фотографа е важно да работи с техника, която го предизвиква и провокира   в този случай, както се е развил живота на моделите, така исках и заснемането да бъде с техника в крак с времето.

Този път нещата са други. Други са същите жени. Друго е времето. Новите портрети са микс от моментна снимка, студиен портрет и селфи. Откровени, свободни, претенциозни, много лични и откровени. Отношенията са ясни, същата голяма любов и в същото време се усеща една дистанция и едно самосъхраняващо чувство погълнало някак си личността. В домът на мама сякаш времето е спряло. Това е мястото, в което всеки се скрива и се успокоява.

Портретът е не само документ за дадена личност, но той е и носител на духа на времето, в което живее тази личност. Десет години се оказаха безкрайно малко и безкрайно много време. Това са истински истории изпълнени с толкова красота и надежда. В погледа им се чете ”Дали съм достатъчно добра ”, ”Мразя това, а обичам това”. Тези фотографии звучат като послание, като отговор за тях и мен за времето, което сме били заедно. Един миг на докосване на копчето на черната кутия и тези образи вече преминали през нейната магия се превръщат в документ за тези хора, за това време, за тази любов. Тук дигитализираното раздробено на пиксели общество съществува в друго обединяващо трептене. Тук е гнездото от където всичко започва, тук е началото, краят е ясен.